Наред с успешните състезателни модели с 3 литрови двигатели, Ферари произвежда и шосейни автомобили с подобни двигатели и характеристики. И двете версии носели името 250 GT. Двете версии споделяли много компоненти , а също така шосейните автомобили с марка Ферари помагали за финансирането на скъпите състезателни програми на компанията. Също така тези автомобили давали възможност на заможните им собственици да изпитат тръпката от бързото шофиране на високо скоростен спортен автомобил. Към края на 50те моделната линия на серията 250 била толкова разнородна , че едновременно имало модели ориентирани към клиенти искащи лукс и модели с подчертано състезателни характеристики. И всички тези видове машини споделяли една и съща концепция. Легендареният двигател от Коломбо V12 бил задвижващата сила под капака на всеки един от тези модели. 

В края на десетилетието , Ферари представя къса база (SWB) на 250 GT, която вече разгледах по-рано. Проблемът със SWB  като състезателен автомобил бил, че му трябва хомологация или по-точно Ферари трябвало да направят поне 100 екземпляра за да получат хомологация. Така те едновременно предлагат на пазара състезателната 250 GT SWB с алуминиево купе и 250 GT със стоманено купе и определено като шосеен автомобил. Двата вида практически били сходни и много собственици на стоманените варианти  ги използвали в състезания. По-късно шасито им   е използвано от луксзоното 2+2 250 GTE. Производството на стоманения и алуминиев вариант на колата приключва след появата на 250 GTO. 

Заместникът на 250 GT SWB  със стоманено купе е представен на изложението в Париж през 1962 година и носи името 250 GT Lusso. Както при предшественика и тук дизайна на купето е дело на Пинин Фарина. Характерното за новия модел са изчистените линии и по-добрата аеродинамика. Като цяло моделът бил посрещнат позитивно от публиката и до днес остава един от най-красивите автомобили на компанията. Самите купета били отново от стомана и се правели при Скалиети. 

Шасито на новия модел имало традиционна за компанията структура  от две големи овални тръби оформящи стълбовидна рамка. Окачването било подобно на първообраза на моделната линия 250 GT представен почти десетилетие по-рано. Технически погледнато , новият модел на Ферари се считал за кола използваща отдавна остаряла технология, но това не попречило на модела да се представи по-добре при сравнителни тестове с конкуренцията. Най-модерното нещо в 250 GT Lusso били дисковите спирачки марка Гърлинг. 

Концепцията на двигателя била дори по-стара от тези на шасито и окачването. Агрегатът бил подобен на моторите използвани в края на 40те години. Двигателите Коломбо обаче вече се били доказали като изключително успешни и в началото на 60те мощността на състезателните единици достигала 300 к.с. , а на шосейните варианти около 250 к.с. При желание от страна на клиента можело да се поставят по-големи цилиндрови клапани или по-ефективни карбуратори за да се постигне по-голяма мощност. При 250 GT Lusso , двигателят бил поставен малко по-напред за да се направи допълнително място в кабината. 

Производството започва малко след изложението в Париж и продължава 18 месеца. За това време са направени около 350 автомобила. Броят е значително по-голямо от първоначалната версия на 250 GT със само 36 направени екземпляра. След почти десетилетие на производство и подобрения, моделната линия 250 GT е спряна през 1965. Замесниткът 275 GTB  е напълно нова разработка на компанията. С прекрасния си дизайн и превъзходното пътно поведение, 250 GT Lusso без съмнение е най-добрия начин за да се приключи една изключително успешна страница в историята на италианската компания. Днес моделът е един от най-търсените и желаните сред колекционерите на Ферарита с обем от 3 литра. 

Комбинацията от лукс и състезателен характер впечатляват световно известния актьор Стийв Макуин и през 1963 той оставя депозит за напълно нов 250 GT Lusso. Актьорът избрал сравнително необичаен цвят за своя автомобил - кафяв металик или по документи " Marrone Metalizzato". Всичко останало по неговата кола било обичайно за модела. " The king of cool"  както е известен Макуин получава своя автомобил през лятото на 1963. През следващите няколко години Макуин използва колата ежедневно по прекрасните калифорнийски улици и писти. По-късно той продава своето Lusso като го заменя с емблематичното 275 Nart Spyder през 1967. 

За разлика от времето, когато Макуин притежава колата, след това машината остава в склад в продължение на 24 години между 1973 и 1997. Майкъл Регалия  купува и реставрира колата напълно и печели с нея множество награди по конкурси за елегатност. През 2007 колата е предложена на аукцион. Снимките са от този аукцион през 2007.





Стийв Макуин с  250 GT Lusso през 60те