Пътят до представянето на легендарното 250 GTO  преминава през няколко стъпки и внимателно планиране като в началото за тестовете бил използван модел 250 GT SWB. Един от първите признаци на идващата радикална промяна във Ферари бил представен през 1961 , когато две силно модифицирани 250 GT SWB се появили на бял свят. Тези 2 автомобила били част от серия от 5 коли с купета на Пининфарина подобни на аеродинамчното Ферари 400 SuperAmerica. Две   "експериментални" от тези пет също получавали постоянно технически подобрения  и били обект на многократно намаляване на теглото. Тези два автомобила имали покрити със стъкло фарове и ясно показвали желанието на Ферари да постигне по-висока скорост за бъдещия си GT автомобил. 

Първата направена 250 GT SWB Sperimentale  имала сериен номер на шасито 2429GT и получава леко модернизиран двигател от състезателното GT Comp/61, но автомобила никога не взима участие в състезание , въпреки че на тестове достига доста по-високи скорости от стандартните 250 GT SWB. С втората кола със сериен номер 2643GT Ферари правят още една стъпка напред в развитието като поставят двигател със сух картер и 6 карбуратора с обем 3.0 литра и конфигурация V12. Този двигател технически е най-близо до двигателя в 250 GTO. По-късно през годините тези експериментално коли ще бъдат наричани прототип 250 GTO. През сезон 1961 втората експериментална кола е използвана за тестове през целия сезон като дори се появява на Льо Ман, но поради проблеми с двигателя не успява да завърши надпреварата. 

В началото на 1962ра , Ферари продават този уникален експериментален автомобил на Луиджи Кинети , който от своя страна я поверява на Стърлинг Мос за състезанието 3 часа на Дайтона. В своето последно състезание за Ферари , Мос  завършва на 4то място, но печели в своя клас GT. На Льо Ман през 1962, колата с пилоти Ед Хюгус и Джордж Рийд завършва на престижното 4то място след двете Ферарита 250 GTO и модифициран Ягуар Е-тайп.  След множество препродажби колата стига до сегашния си собственик, който я реставрира и пребоядисва до оригиналния син цвят типичен за състезателните коли за Льо Ман. 

Сегашният собственик е запален състезател и колата може често да бъде забелязана по исторически ралита. 

Шаси 2643GT



На последната снимка може да видите интересен аеродинамичен елемент на колата. Оказва се , че при тренировките  за Льо Ман автомобила е изключително нестабилен на легендарната права Мюлсан и в последния момент е поставен този елемент в задната част за да се подобри поведението на прави участъци.